НДСВ

Ахнахме от прочетеното в обилно тиражирания вестник „Труд” писание на някоя си Елена Янчева по устойчиво дъвканата вече почти десет години тема за „царските имоти”. Разсъжденията на дамата ни впечатлиха с пълната им некомпетентност, колебливи и неразбрани правни норми. Госпожата радостно възкликва, че държавата е решила да дава Симеон Сакскобургготски на съд за имотите му. Обвинява услужливи областни управители и кмет, които неправомерно и незаконно са върнали национализираните царски имоти. А нищо не споменава, но може и да не знае, че това е решение на Българския конституционен съд, който с 12 гласа срещу един е решил казуса преди царят да си дойде в България .

Действието на театрално играната комедия с имотите на Царя се развихри отново, когато през декември 2009 г. парламентът, под давление на новите управляващи, наложи мораториум върху ползването на дворците и горите на царското семейство до приемането на специален закон. Естествено повече от година такъв закон не се задава и няма да има. По простата причина – думата по закона ще има международният съд в Страсбург. И друго. В словописанието Елена Янчева дава „правната” препоръка не държавата, а Симеон да доказва собственост. Е, това вече е гениално смехотворение при наличието на безбройни факти документи, които Негово Величество отдавна е предоставил на оторизираните за това власти. Но е и правен абсурд.

Преди време пак в „Труд” Лилия Христова надмина себе си в публикация, в която показа „завидни” познания по въпросите на държавното право. Посочи известни конституционалисти, според които царската реституция без закон била незаконна, но бе забравила да спомене корифея на конституционното право, бащата на последната ни конституция, бившия омбудсман Гиньо Ганев.

Преди месец публикувахме категоричен юридически анализ на г-н Ганев за правото на собственост на българските владетели от Третото българско царство. Явно някои колеги не знаят, че още през 1880 г. Второто народно събрание е приело закон за създаване на Върховна сметна палата. В него ясно са посочени правата и функциите на контролната държавна институция. Най-важното от закона е задължението й да следи и отчита държавните разходи, особено по отношение на веществените държавни сметки. Още в началото на българския парламентаризъм държавните годишни бюджети, приети от Народното събрание, ясно са посочвали приходите и разходите н държавните институции. В разходите на хазната са отразявани и тези на монарсите, както и гласуваните пари по така наречената „цивилна царска листа”. В Народното събрание надлежно се съхранява архив, в който има отчети за парите, отпуснати за издръжка на владетелите. Тук се насочваме към тълкуванията на „вещите” сегашни прависти по отношение на създаденото от царете Фердинанд І и Борис ІІІ цивилно интендантство. То е било частна институция със заплащане на административния персонал от личната сметка на Царя. Ако цивилното интендантство на Царя е било за сметка на държавата, то би трябвало и разходите му да бъдат отразени от тогавашната авторитетна и точна по отношение на държавната отчетност Сметна палата. По този пункт най-после трябва да се разбере от всевъзможни прависти, съдии, партийни функционери и журналистически слагачи – такива документи няма.

По-стабилно доказателство от това, че церете Фердинанд І и Борис ІІІ са закупували със собствени пари имотите си по всички закони на правото и правната логика, не може да има. На всички злонамерени политици и медийни писачи да припомним, че тук не става въпрос за дворците на някои от съвременните олигарси, а за исторически обвързаните български владетели и за техните потомци – Цар Симеон ІІ и Княгиня Мария Луиза.

*Коментарът на Богдан Пеев е публикуван във в. „Национален подем”