НДСВ

1. Реставрацията срещу реституцията

През последните години казусът с т. нар. царски имоти се превърна в една от най-горещите теми на обществената полемика в България. В „разменна монета” за политически игри и клеветнически кампании. В повод за партийни крамоли, политически спекулации и откровени фалшификации. Историческите и правните доводи в подкрепа на правото на цар Симеон ІІ и останалите наследници на българските царе Фердинанд І и Борис ІІІ да реституират имотите, които са тяхна лична частна собственост и като такива са били национализирани от комунистическия режим, са ясни за всеки непредубеден юрист и гражданин. Те са представени обстойно по-нататък в тази публикация.

Тук обаче трябва да се подчертае другият същностен аспект на този казус. Вън от правните спорове, чието място е единствено в съда, а не в парламента или на мегдана, се очертава един многопластов политически конфликт, който подклажда споровете по тази тема. От една страна, лъжите около царската реституция бяха взети на политическо въоръжение от опонентите на управлението на правителството на Симеон Сакскобургготски, които имат интерес от безогледното обругаване и безпринципното демонизиране на последния български монарх, а в периода 2001 – 2005 г. министър-председател, по чието време България беше приета в НАТО и бяха приключени преговорите за присъединяване към Европейския съюз. От друга страна, срещу реституцията се изправи реставрацията и върху темата с царските имоти започнаха да паразитират и отдавна маргинализирани обществени среди, жалещи за комунизма. Тези среди имат за цел да реабилитират отречената тоталитарна епоха, в която България беше изолирана от свободния свят и покрита с грозните белези на репресиите, политическите чистки и социално-икономическия упадък. Нещо повече, правят опит чрез бомбастични лъжи и подмяна на историческата истина да бъде „изпран” мръсният морален облик на комунистическия режим, включително като се реставрират някои от неговите пропагандни фалшификации на българската история. Като например наукоподобните мистификации на марксистко-ленинската историография за някакъв „монархофашизъм”, който гнетял България преди 1944 г. и бил воден от „военнопрестъпници” като цар Фердинанд и цар Борис ІІІ.

Тези опити са несъстоятелни и диаметрално противоположни на историческата истина. Въпреки това онези, които се опитват да използват изострената обществена чувствителност по въпроса за царските имоти, за да реабилитират собствените си гузни съвести или да оправдаят със задна дата антидемократичната същност на комунизма, трябва да получат ясна гражданска оценка от гледище на ценностите на свободата, демокрацията и гражданските права. Режимът след 9 септември 1944 г. е човеконенавистен и падането на Берлинската стена стана израз на най-красноречивата оценка, която гражданите на поробените от комунизма народи дадоха на тази епоха.

Обективната и деидеологизирана историческа наука в България вече се е произнесла за времето от Освобождението до Втората световна война, когато България, макар и на приливи и отливи, се развива като свободна държава с пазарна икономика. За разлика от епохата на репресивния тоталитарен режим, установен след преврата на 9 септември 1944 г. Тъкмо затова трябва да се каже на висок глас - обречени са всички опити да се обрисува в красиви тонове кървавият облик на комунизма! Както и всички опити да се определя царската реституция като някакъв неморален акт на едва ли не „присвояване” на някаква „държавна” или общонародна собственост. Нима е неморално, че беше върната национализираната от комунистическия режим частна собственост на нашите бащи и дядовци - ниви, гори, магазини, мандри, мелници, фабрики!?! Каквото за пъдаря, това и за царя! Ако някой смята реституцията на частната собственост за неморална, бързо трябва да си свери часовника с демокрацията!

Заграбеното от комунистите трябваше да се върне на неговите законни собственици и техните наследници! Това е висшият морал на демократичните промени! И купищата лъжи и клевети за царските имоти няма да върнат колелото на историята назад.

Толкова за политическите цели и задкулисия на клеветническата кампания срещу Симеон Сакскобургготски. Оттук нататък думата е на юридическите факти, актове и документи. В тази книга те ще бъдат изложени само тезисно, доколкото техният обстоен коментар и цялата документация, свързана с този казус, ще бъдат предмет на друга и по-цялостна публикация.

Преди това обаче ще видим кои са основните привърженици на двете полярни тези, които разделиха обществото по въпроса за законността на връщането на национализираната частна собственост на българските царе Фердинанд І и Борис ІІІ и на техните наследници. Защото, видим ли кой говори, по-лесно ще си обясним защо в „сагата” с царските имоти има цели купища на пръв поглед странни „аргументи”, които са се превърнали в пропагандни клишета, без да почиват на елементарна житейска, правна или историческа логика и документация.

Ще се очертаят релефно и много от изненадващите пируети в мненията на мнозина, които превърнаха темата с имотите в повод за партийни и лични отмъщения или удобен пропаганден фишек, с който да оправдават своето публично или политическо присъствие и даже безсилие.

А всичко започва през 1947 г., когато установеният в България комунистически режим от сталински тип приема Наредба-закон за обявяване за държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници. Ето какво гласи тази комунистическа наредба-закон и е добре най-сетне нейният текст да бъде прочетен от всички онези, които папагалски сричат, че царските имоти винаги били държавни. Защото дори за комунистическия режим е било безспорно и ясно, че тези имоти са били лична частна собственост на българските царе и техните наследници, поради което те трябва да бъдат национализирани. Освен това имотите са предварително индивидуализирани в нарочен списък от 1946 г. Затова в публикуваната наредба-закон (приет от VІ ВНС на 19.ХІІ.1947, обн. ДВ, бр. 305 от 31.ХІІ.1947 г.) е записано дословно (запазваме и правописа на оригинала) следното:

„МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ

Н А Р О Д Н А Р Е П У Б Л И К А Б Ъ Л Г А Р И Я

У К А З № 8

Президиумът на великото Народно събрание, в 130 заседание, държано на 19 декември 1947 г., гласува и прие следния

З А К О Н

за обявяване дъжавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници

Чл. 1. Обявяват се за собственост на Народната Република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, лично придобити и наследени (к.наш).

Чл. 2. Използването на тия имоти става съгласно правилник, одобрен от Министерския съвет, по доклад на Министра на финансите.

Настоящият указ да се облече с държавен печат, да се обнародва в „Държавен вестник и да се тури в действие.

Изпълнението на настоящия указ се възлага на Министра на финансите.

Гр. София, 27 декември 1947 година

Председател на Президиума на великото Народно събрание: Д—р М. Нейчев

Секретар на Президиума на великото Народно събрание: Йордан Чобанов”.

Какви са върховенствата на(д) закона, какво (не) е царската реституция и защо комунистическата реставрация се крепи на лъжите за нея ще проследим в следващите страници на тази книга.