НДСВ

В първите дни на март 1943 г. в София се понася тревожната мълва, че Комисарството по еврейските въпроси е изпратило на властите в Кюстендил списък с евреи, които да бъдат депортирани в окупираната от германците Полша. Същата съдба очаквала и евреите в София, Пловдив, Дупница и други градове.

 Под влияние на Райха две години по-рано, през януари 1941 г., правителството на Богдан Филов прокарва Закона за защита на нацията, който ограничава гражданските права на 50-те хиляди български евреи. Приети са и декрети, които допълнително утежняват положението им и ги унизяват – наложени са им нови данъци върху имуществата, както и еврейски квоти за някои професии. Въпреки това българските евреи не се чувстват физически застрашени.

„Не беше тайна в България, че Царският двор изобщо не одобрява антисемитските мерки, взети под натиск. Когато Борис приказваше частно със семейството си и с близки приятели, той говореше с дълбоко възмущение и отвращение за нечовешкото отношение на нацистите към евреите – пише Стефан Груев, началник на кабинета на Царя. – Даже и без да подозира за съществуването на тайния нацистки план за пълно изтребване на еврейската раса, царят смяташе хитлеристкото антисемитско безумие за проявя на повредени умове.”

През есента на 1942-а обаче е създадено Комисарството по еврейските въпроси. Негов шеф е Александър Белев – един от малкото антисемити в България. На 24 септември 1942 г. германското външно министерство нарежда да се влезе във връзка с правителствата на България, Унгария и Дания за незабавното изселване на евреите от тези страни.

Няколко дни преди събитията от март 1943 г. Мария Каракашева, съпруга на директора на железниците, разтревожено звъни в дома на дипломата Иван Станчов. Разговаря със съпругата му Марион. Казва, че мъжът й е получил съобщение от гара Кюстендил. Там спряла „германска влакова композиция, пътуваща от Солун за Варшава. На гарата местни хора дочули стонове и писъци от запечатаните вагони. Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта” и се опитали да разбият вагоните, за да освободят затворените. Марион Станчова незабавно търси връзка с Царица Иоанна. Тя съобщава на Царя тревожната новина. Н.В. Борис ІІІ нарежда незабавна проверка, но влакът вече е напуснал българската територия.

Във вагоните са натоварени част от 11 343 евреи от новите земи – Беломорска Тракия и Македония. За Царя това е тежък удар. По този повод той казва пред Царицата и приятелите си Иван и Марион Станчови: „Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това можеше да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!”

Всъщност влиянието на България върху т.нар. „нови земи”- Македония и Беломорска Тракия - е силно ограничено. Тя ги е получила през 1941 г. само временно - до края на войната. Окончателното решение за държавната им идентичност е оставено за след края на войната, ако Берлин и Рим излязат победители от нея. През годините на Втората световна война тежката дума за съдбата на „новите земи” имат Вермахтът и Гестапо, на които българската гражданска и военна администрация там не могат да се противопоставят. Невъзможността да спаси евреите от „новите земи” прави Царя особено чувствителен към съдбата на евреите в старите предели на България. Той поддържа приятелските отношения с много семейства от еврейски произход. Негови зъболекари са братята Джераси. Придворни доставчици на облекло са семейство Розенбаум и Мешулам. Царят избира колите си с помощта на представителя на „Пакард” за България Лазар Герон. Най-приближените на Царя дворцови служители са в близки контакти с много български евреи.

След приемането на Закона за защита на нацията Царят се среща лично с главния равин на София д-р Ашер Хананел, за да му обясни този акт. Срещата е в Двореца, въпреки че в България има агенти на Гестапо. Нацистите са обезпокоени и германският пълномощен министър Бекерле се оплаква на министър-председателя Богдан Филов. Царят отвръща, че ако Бекерле има някакво оплакване, трябва да се обърне към него, не към Филов.

Междувременно Царицата изпраща десетки топове плат на Еврейското сиропиталище „Царица Елеонора”, чиято годишна издръжка се поема от цивилната листа на царя. Този знак на симпатия идва „да помогне в тези мъчни времена”, както се казва в придружителното й писмо.

Благодарение на намесата на Двореца десетки български семейства от еврейски произход получават визи и паспорти, за да напуснат страната. Семейство Розенбаум заминава за САЩ, придружено до границата лично от Павел Груев – началника на кабинета на Царя. Той иска да е сигурен, че приятелите му ще могат свободно да отпътуват от България.

”Често евреи-просители за паспорти или всякакъв вид разрешения, пристигаха в държавните учреждения, предшествани от телефонни обаждания от царската канцелария до отговорния министър или шеф на служба, започващи с магическата фраза „Негово Величество би искал от Вас…”, пише Груев.

По време на една конференция в София, посветена на борбата с маларията, Царица Иоанна се приближава до италианския пълномощен-министър граф Маджистрати и дискретно му заявява: „Имам спешна нужда от италиански паспорти за няколко евреи!” Маджистрати отвръща, че това е невъзможно - в Италия евреи не се допускат. Но Царицата твърдо настоява: „Лично Ви давам гаранция, че няма да останат и ден в Италия. Нужно ми е разрешение за транзитно преминаване за Аржентина.” На другия ден пълномощният министър собственоръчно й донася необходимите документи в Двореца „Врана”.

На натиска от страна на Райха да бъдат изпълнени нарежданията им за „тотално решаване на еврейския въпрос”, Цар Борис отвръща, че еврейската работна ръка е необходима на България за строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Германските представители в София все по-често започват да споменават в своите доклади за пълната липса на ентусиазъм у българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите. Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България, докладва, че основната причина за бездействието е тоталната намеса на Двореца. Той напомня редица случаи, при които Царицата или нейни приближени са помагали на евреи.

Заради този доклад в началото на 1943-а в София идва Теодор Данекер – офицерът, ръководил кампанията по депортирането на френските евреи в лагерите на смъртта. Той и Александър Белев подготвят споразумение за изселването на 20 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония. Документът е потвърден от Министерския съвет на 2 март. Белев обаче знае, че броят на евреите от новите земи е 11 000, затова решава да допълни бройката с евреи от „старите земи”.

С подправения документ Белев организира събирането на евреи от Стара България на 8 и 9 март.

Тревожните слухове за готвеното депортиране на български евреи в полунощ на 9 март стигат до софийския митрополит Стефан, подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, полковник Аврам Таджер - най-старшият офицер от еврейски произход, както и до много влиятелни политици от мнозинството.

Пешев и съмишлениците му предупреждават на 9 март през деня министъра на вътрешните работи Габровски, че ако не бъде прекратено депортирането, ще предизвикат парламентарна интерпелация и кабинетна криза. Първоначално министърът отрича съществуването на подобен план, но казва, че ще говори с министър-председателя Богдан Филов. Към 19 часа се обажда на парламентаристите и им съобщава, че ще стори необходимото за отмяна на депортирането и че евреите от старите земи могат да бъдат спокойни.

На 10 март 1943 г. полицейската акция на Белев е отменена. Нареждането за отмяна на акцията идва от най-високо място. За това свидетелства, както дневникът на Бекерле, така и думите на премиера Филов. „Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място – Двореца да преустанови изпълнението на планираното депортиране на евреи от Стара България. Във всеки случай на 9 март вътрешният министър – без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси – заповяда освобождаването на евреите.”

Най-високото място в тогавашна България е Цар Борис ІІІ. Без неговата намеса подобно решение не би могло да последва.

На 16 март е свикано извънредно заседание на намаления състав на Св. Синод на Българската православна църква. Митрополитите решават да изготвят официално писмо до Филов. В него те категорично изразяват възмущението си от намерението на правителството да депортира евреите. Изтъкват и осъждат расисткия принцип на Закона за защита на нацията и заявяват, че Българската православна църква не може да измени на повелите на Свещеното Писание и да откаже помощ на гонените и онеправданите. Настоява се за смекчаване на ограничителните мерки както за християните от еврейски произход, така и за евреите изобщо. Св. Синод гледа с негодувание на решението на правителството да не признава кръщелните свидетелства на покръстените евреи и смята да уведоми министъра на външните работи и изповеданията, че Църквата няма да се подчинява на подобна правителствена наредба. Накрая на заседанието решават наместник-председателя Видинският митрополит Неофит да търси възможност да бъде приет от Царя, на когото възлагат най-големи надежди.

На другия ден - 17 март, 42-ма народни представители преподписват апела на Димитър Пешев към министър-председателя, с който остро осъждат политиката на правителството по така наречения „еврейски въпрос”. В следствие на това писмо Пешев е бламиран като подпредседател на парламента, както и депутатите, които отказват да оттеглят подписите си. По време на бурното парламентарно заседание от депутатските банки се чуват викове „Срам! Срам!”

На 5 април Бекерле и Адолф Хофман - правителствен съветник, щурмбанфюрер, полицейско аташе при германската легация в София, докладват: ”Министърът на вътрешните работи е получил указание и от най-висшето място, за да спре заплануваното изселване на евреите от старите предели на България ”. Изразът „най-висшето място” по това време се използва само за Царя, когато той има последната дума за всички важни решения.

След като вижда, че Цар Борис няма да подкрепи изпращането на нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер предлага изготвянето на алтернативен план за действие. Така на 20 май 1943 г. Габровски отива в двореца, носейки два варианта. План „А” предвижда депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията. Царят избира план „Б”, като отново изтъква, че евреите са нужни за строителството на пътища и жп линии.

Така, въпреки че е съюзник на Германия, България спасява своите 50 000 евреи от лагерите на смъртта.

България е единствената страна в Европа, в която в края на Втората световна война еврейската общност е по-многобройна, отколкото преди това.

9 март е денят, в който България отдава почит на всички, които са допринесли за спасяването на българските евреи.