НДСВ

От о.з. полковник Първан Драганов

Започнато на 17 декември 1943 г. в Мадрид.

 Аз чувствам като свой дълг да оставя на идните поколения, доколкото силите и способностите ми позволят, тия бележки върху живота и делото на Негово Величество покойния Цар Борис, доколкото съм могъл да го наблюдавам и изучавам. Повече от 22 години непрестанна служба при него ми даде възможност да го позная, обикна и ценя, без да бъда заслепен от тая близост и интимност, до която бяха дошли нашите отношения, за да бъдат наречени приятелски, запазвайки обаче винаги необходимата дистанция. Доверието му към мене го караше да споделя огорченията си, безпокойствата си, плановете си, въобще всичко, което опираше до неговите отговорности и трудности на държавен глава на българите в едно толкова трудно и бурно време, каквото бе неговото царуване.

За живота на Негово Величество до деня на моето постъпване на служба при него – 3 януари 1921 г., не бих могъл много нещо да кажа. Сведенията ми са от негови или на негови близки откъслечни разкази.

 Цар Борис III е роден на 18/30 януари 1894 г. в София. Първороден син е на основателя на царската ни династия Цар Фердинанд, най-малкото от децата на Принц Август Сакс-Кобург-Готски и Принцеса Клементина Орлеанска. Майка му Княгиня Мария Луиза е дъщеря на Роберт Бурбонски, Херцог на Парма и Пиаченца.

Още от малък е имал съзнанието, че като престолонаследник отговоностите му ще бъдат по-големи от тези на брат му и сестрите му. Върху неговото образование има написани спомени от директора С. Станимиров, който е бил натоварен с изработването и съблюдаването на образователната програма на князете. Княз Борис е има най-добрите за онова време учители и е завършил средното си образование по курса на нашите общи гимназии.

Балканските войни и последвалата Общоевропейска война прекъснаха неговото учение, което той приключи за една година в новооткритата наша Военна академия. Цар Борис беше надарен с една изключителна природна интелигентност и изумяваща памет. Те са били допълвани и изграждани с поучителните и често граничещи с тираничност разговори, които той е имал с баща си. Старият цар, макар привързан към децата си, останали рано без майчина грижа, е бил строг и безкомпромисен по отношение на тяхното възпитание и култура. Самият той, владеющ широка култура и задълбочени познания и интереси в областта на естествената история и генеалогията, е оказал безспорно влияние върху челядта си. Благодарение на тая строгост князете и княгините успяват да научат много нещо по европейска и световна история, по фамилните отношения на разните царствующи династии, по естествените науки, както и по железопътното дело, на което той бе особено отдаден. Цар Фердинанд е държал децата му да имат солидно образование и понеже едно от средствата за това е пътешествието, затова той им наредил едно такова пътувани с параход из Средиземноморието. Тогава Князете Борис и Кирил са посетили крайбрежието на Мала Азия, Йонийските острови, Северна Африка, Италия и Испания.

Редом с изучаването по програмата на нашите гимназии, е вървяло и овладяването на чуждите езици. Така че Царят говореше със съвършенство френски и немски, много добре английски, италиански и руски, а също така ползваше турски език. А с едно прибрано в Двореца от стария цар албанче, беше се научил да се разговаря малко и по албански.

От всички свои учители по тия езици беше запазил най-добри спомени за барон Еголфщайн, а в приятелски връзки беше останал с швейцареца Констант Шауфенбергер. Последният му бил учител по френски, история и литература. Безспорно той е успял да спечели доверието на ученика си и да му повлияе и да го направи човечен и демократичен. Цар Борис си запази това отношение и през време на царуването си. При всички пътувания в странство, когато беше в Швейцария, той поканваше Шауфенбергера и заедно правеха екскурзии из швейцарските планини. Един или два пъти го кани и в България.

Първоначално е кръстен по католически обред, поради обещанието, което баща му бе дал на Папата и католическите роднини на съпругата си. През 1896 г. Княз Фердинанд решава да се извърши неговото „прекръстване“, като по този начин помири България с освободителката Русия. Така Престолонаследника премина в лоното на Православната църква. И сега в навечерието на големия християнски празник Рождество Христово ме навежда мисълта да кажа моите впечатления за религиозността на Негово Величество.

След миропомазването му, за негов духовен наставник и учител е определен Доростоло-Червенския митрополит Василий. Изглежда този духовник с любов и съвестно е вършил своята работа, защото беше вдъхнал у Царя една истинска набожност и вера в Бога, без да направи от него един фанатик-черковник или пък да го отвърне от религията. Негово Величество разбираше значението на разните религиозни служби по различните празници и изпълняваше своя религиозен дълг не само по външно политически съображения, а по вътрешно убеждение. За него отиването на черква беше не една само протоколност, но сериозно съсредоточение.

Имаше няколко празници, на които той не пропускаше да се черкува – Рождество Христово, молебена за Нова година, Богоявление, Страстната седмица и Пасха Христова, както и Петровден, поради това че Светите Петър и Павел са патроните на Дворцовия параклис в София. Но независимо от тия празници, на които „всички“ отиват, обичаше да присъствува на вечернята в Свети Александър Невски, придружен само от някой адютант или секретар. Там, смесен с народа, присъствуваше на службата като обикновен богомолец. За него това не беше поза или демагогия. Той обичаше тая служба в Златната черква, на която отиваха хора действително да се помолят и нему харесваше настроението на вечернята в полуосветения храм и хубавия хор на Николаев.

Той беше дълбоко верующ, но не беше бигот (фанатик, бел. ред.). Даже не одобряваше биготизма на някои свои католически родственици, които отиваха за нашите разбирания и схващания до една крайност в своите религиозни задължения. В разговор по нашата религиозност и тази на римокатолиците изобщо, той доста рязко критикуваше отиването до крайности в която и да било посока. Той казваше, че истинската религиозност не се изразява в ежедневното отиване на черква и същевременно нечовешкото отношение към хората. Едно от сърце проявено милосърдие е много по-ценно и повече доближава човека до идеала за истински християнин, отколкото отиването на черква „по тефтера на двойното счетоводство“.

Царят отиваше по нашите манастири, но не като обикновен турист, както е модно напоследък. Особено към Свети Ивана Рилский Чудотворец той имаше едно изключително почитание. За него беше неотменима традиция да отиде няколко пъти в годината до Рилския манастир, било с автомобил, било на кон от Чам Курия или Овнарско. И почти винаги, когато имаше да взема някои големи и важни решения или му предстоеше мъчно пътуване в чужбина, той отиваше в Рилската обител, за да потърси в усамотението духът на Рилския пустиножител, който за него беше една опора и насърчение в това, което имаше да върши.

Царят не водеше дневник, не оставяше бележки и мъчно би могло да се възстанови напълно неговата дейност – хиляди аудиенции с министри, депутати, чуждестранни пратеници и посланици, журналисти, чужди държавни глави. Той имаше една способност да познава хората и да открива техните тайни помишления и това му помагаше много, за да ги вижда такива, каквито са, а не такива, каквито те биха желали да бъдат считани. Както казва една древна мъдрост – това, което е добродетелно за един човек, може да бъде катастрофално за един владетел или държавник. Големият държавник понякога като че ли трябва да бъде една безчувствена разсъдъчна машина и нищо повече. Имаше много случаи, при които Царят беше жестоко критикуван, когато всъщност неговите решения бяха продиктувани от държавния интерес, с понасяне от него лично на множество унижения, обиди, несправедливи критики, неблагодарности и непризнателност. Трябва да кажа, че едно от големите му качества като владетел беше липсата на сантименталност, която да го кара да дeйства по чувства, а не по разум.

По отношение на всеки свой поданик Царят беше изключително добронамерен и състрадателен. Десетки са примерите на тая състрадалтелност. При природни бедствия, нещастия и прочие, първи на мястото се озововаше Царят и правеше всичко необходимо да помогне на пострадалите. Примери в това отношение са земетресенията в Чирпанско и Пловдивско, наводненията във Видинско и прочие.

През време на най-тежките години на настоящата война Царят съумя да води българския кораб в по-спокойни води, но какво на самия него е струвало, той сам знае.

На 28 август 1943 г. в деня на Света Богородица Негово Величество Борис III, Цар на българите предаде Богу дух. Той бе оплакан от целия български народ, който почувствал със своя здрав инстинкт каква голяма и незаменима загуба е за спокойствието и бъдещето на България неговата ненавременна и неочаквана кончина. В този момент още веднъж се доказа злощастната максима, че човек вижда истинските измерения на хората едва, когато ги загуби.

Неговата смърт в навечерието на световни събития, които неминуемо ще решат съдбата на държавата и на народа ни, показвайки колко всъщност е бил ценен животът, способностите и качествата му, чрез които можеше да се очаква и при най-нещастното развитие на събитията Царят да намери верния път и да ни спаси. Българският народ го оплака като свое родно дете, като свой покровител, но всъщност народът оплакваше своята си нерадостна съдба, въплътена в този момент в нещастието, сполетяло Царския дом. Страхувам се, че подчертаването от правителството на факта, че ще води начертаната от Царя политика, използва неговия авторитет за продължаването на една линия, на която той отдавна не беше последовател. Той можеше да провежда досегашната политика гъвкаво и да има необходимия усет за успех и при очертаващо се неблагоприятно развитие за счупената вече „ос“. Правителството се опитва, за да оправдае своята неспособност да се справи с положението, да създаде един култ към личността на Царя, за да се опре на същия в продължаване на тази политика.

Царят е толкова голям със своите качества и дела, че няма нужда от преувеличаване на неговата и без друго светла личност. Той с делата си ще остане за идните поколения като един мъдър цар и човек, който въпреки своите лични слабости, който като всеки човек има, заслужава нашата обич и почит поради начина, по който води съдбините на държавата в продължение на 25 години, със самоотречение, носейки товара на тежката българска корона с достойнство, издигайки се над личното, отдавайки действително силите и способностите си в служба на народа, докато тези сили не издържаха и сърцето му, което туптеше за България, престана да бие.

След напускането ми на Двореца през 1932 г. до заминаването ми за Мадрид през 1942 г. контактите ми с Царя, кога по-чести, кога по-редки, не престанаха. Имайки по тоя начин наблюдения върху личността му при разни обстоятелства и от различни далечини, смея да твърдя, че представата ми за него е по-обективна, по-всестранна и затова, и въпреки това, за мене той остава един голям Цар и човек, който заслужва да остане в пантеона на българския народ.

(Тук настоящият ръкопис приключва. Последната дата, под която е писано по него, е 2 февруари 1944 г. Точно една година по-късно о.з. полковник Първан Драганов е разстрелян заедно с регентите, министрите и десетки български политици и общественици. Телата им са хвърлени в яма от паднала съюзническа бомба и зарити със сгурия...

 Ръкописът е част от архивния масив на Фонда за опазване на историческото наследство „Цар Борис и Царица Иоанна“ и е обработен и редактиран от д-р Ивайло Шалафов, изпълнителен директор на Фонда. бел.ред)

*Първан Драганов Драганов - български офицер, дипломат и политик. Един от най-близките сътрудници на Цар Борис III. Роден на 4 февруари/23 януари ст. ст. 1890 г. в Лом. Завършва Военното на Негово Величество училище в София през 1909 г., а след това и Военна академия в Германия. По време на Балканските войни (1912-1913) е назначен за командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през Първата световна война (1915-1918) - командир на батарея и отделение в 11-ти артилерийски полк. След края на войната е назначен на служба в Двореца като офицер от свитата на Цар Борис III, като от 1921 г. до 1932 г. е негов флигел-адютант. От 1932 г. до 1934 г. е военен аташе в Берлин. След връщането си в България за кратко е началник-щаб на Четвърта военноинспекционна област и началник на Учебния отдел в Щаба на войската. През 1935 г. се уволнява от армията и за кратко е съветник в българската легация в Париж. След това е пълномощен министър във Виена (1936-1938) и Берлин (1938-1942). През този период България се присъединява към Тристранния пакт и обявява война на Съединените щати и Великобритания. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. Първан Драганов е пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Иван Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд през 1996 г.