НДСВ

Интервю на Лиляна Клисурова

Г-жо Христова, държавата вече внесе папките по 3 от делата за дворците на царя – „Врана”, „Царска Бистрица” и „Ситняково”. Вие обявихте, че имате съкрушителни доказателства, че те са на Симеон. Какви са те?

Не може да се ползват едни и същи документи за всички имоти, защото са на различни места и са придобивани по различен начин. Но разполагам с писмени доказателства, в които недвусмислено е записано, че собствеността е частна, на царя.

Какви са те и защо до момента не са били оповестени, за да не се стигне въобще до дела?

Става въпрос за писмени доказателства, за документи и карти от архиви, в които е записано, че имотите са на царя. Не знам дали тези доказателства не са вземани предвид, когато е възстановявана собствеността. Напротив - по-скоро смятам, че тогавашните държавни и общински органи са ги имали предвид, когато са предавали владението на г-н Сакскобургготски и сестра му. Открих включително рядко библиографско издание на община Самоков, която в началото на ХХ век се е опитвала да популяризира района, като е привличала всеки, който желае, да си построи вила там. В тази книга е описано и всичко, което е притежавал царят.

Адвокатите на държавата искат обявяване на нищожност на актовете на столичния кмет и управителя на София-област, с които са върнати имотите.

Подозирам, че те ще се опитат да търсят процедурни нередности. Защото съм абсолютно категорична, че не разполагат с нито един документ, който да доказва държавната собственост на тези имоти. Предизвиквам всички политици, историци и хора, които се интересуват от темата, да потърсят в архивите - съществува ли доказателство, че преди 1947 г. е имало какъвто и да било документ, който по някакъв начин да ни навежда на мисълта, че някой от тези дворци е бил държавен.

Но ето, за „Кричим” Пловдивският апелативен съд отсъди на втора инстанция, че не е на Симеон.

За съжаление още не съм получила официалното решение на съда, но това, което видях в сайта, доста ме обезпокои. Разбира се, подхождам с повишено внимание и не смятам, че трябва да се доверявам на 100% на публикуваното в сайта, защото вече имам горчив опит точно по това дело там да излизат некоректни протоколи.

За съжаление това, което виждам в сайта, е изключително тревожно, защото показва, че съдът не е изследвал задълбочено законодателството на Третото българско царство. То не е събрано на едно място и дори в библиотеките не могат да се открият заедно всички броеве на „Държавен вестник” от онова време, за да може човек да рови и да стигне до пълнота на информацията. Продължавам да откривам нови закони от онова време в подкрепа на нашата теза.

Спорът е отново за интендантството, нали?

Точно така, за това дело, а и за останалите, един от основните въпроси е за статута на интендантството. Съдът приема, че това е държавно учреждение, че там са работили държавни служители, но няма нито едно доказателство за това. Напротив, всички закони, които намирам, съдържат разпоредби, от които е видно, че ако интендантството е било държавно учреждение, то все някъде в „Държавен вестник” трябва да има законодателен акт. Както за създаването му, така и за бюджета му, да има запазени заповеди за назначаване и освобождаване на служители, както е било по реда на закона за администрацията. Такова нещо няма.

Чл. 1, ал. 3 от Закона за юридическите лица от 1933 г. казва, че „публичноправните учреждения се създават като юридически личности само въз основа на законодателен акт”. В Закона за бюджета, отчетността и предприятията от 1921 г., а после от 1934 г., пък се казва, че когато едно учреждение има изцяло или частично държавен характер, то бюджетът му трябва да бъде публикуван в „Държавен вестник”.

Никъде в течението на „Държавен вестник”, нито в сборниците със законодателството от онова време, няма подобен нормативен акт. А ако отворите броеве от онези години, се вижда, че дори за обикновена доставка на 200 чифта ботуши и 100 кожени пояса за армията е имало публикувани укази. С други думи – не е възможно, ако действително интендантството е имало държавен характер, в „Държавен вестник” да не са публикувани укази, свързани с неговата дейност изобщо. Освен това по конституция е било задължително да има регистър на държавните имоти, какъвто не е открит. Няма бележка или данни, че някои от спорните имоти е имал инвентарен номер. Описи на царските дворци са правени за първи път едва през 1946 г. от правителството на Кимон Георгиев.

В същото време открих изключително ценно издание от 1911 г. – „Алманах на българската конституция”, по случай създаване на Третото български царство. От него е видно, че промяната на текста в конституцията, който касае цивилната листа, е станала с подкрепата на всички политически партии в парламента по онова време. Не е имало неразбиране и негативизъм. Това показва, че политиците точно преди 100 г. не са имали никакъв проблем със създаването на интендантството.

Политическо ли е решението на съда за „Кричим”?

Имам чувството, че има предварителна нагласа. На много места се срещат коментари, които показват лично отношение и не могат да бъдат подкрепени с факти и закони. Има смущаващи неща – като определението, че с промяната в Търновската конституция от 1911 г., с която се създава цивилната листа, се възприема най-лошата система.

Много притеснителен момент е и това, че съдът е неглижирал решението на КС от 1998 г., въпреки че в него изрично е записано, че законът за отнемане на царската собственост от 1946 г. представлява безвъзмездно отнемане на частната собственост и това по характер и последици не се отличава от конфискацията. А съдът в Пловдив е записал, че с този закон нито се отнема имущество, нито се отчуждава, а просто се декларира, че става държавна собственост. Това противоречи на законовото изискване, че решенията на КС са задължителни за всички. И показва, че има предубеденост.

Какво ще предприемете?

Ще подадем жалба пред ВКС и се надявам, че там нещата най-после ще бъдат разрешени по политически безпристрастен начин и ще се вземат предвид и нашите аргументи, което досега не бе направено.

Казвате, че решенията на КС са задължителни, но явно не всички смятат така, след като държавата ще оспорва собствеността на още 3 двореца.

Тук трябва да си спомним и мораториума от декември 2009 г. Това, че държавата налага мораториум до изработването на закон, а не прави нищо по въпроса, като напротив – завежда дела, означава, че тя няма намерение да изработи подобен закон. От друга страна, ако към онзи момент държавата се е чувствала неспособна да обезпечи претенциите си, то завеждането на дела изисква исковите молби да бъдат вписани по партидата на имотите – така държавният интерес ще бъде защитен и няма да има разпореждане с тях. Трябва лицата, които взеха решението за завеждане на тези дела, да обяснят защо продължава да съществува този мораториум, който е едно незаконно и неморално вмешателство. Има още едно решение на КС – номер 9 от 1995 г., където се казва, че е недопустимо, когато собствеността вече е възстановена, с нов закон да се продължават временни ограничения или да се създават нови.

Преди дни министър Росен Плевнелиев каза на депутатите, че трябва да помислят за вдигането на мораториума.

Най-после разумен глас в държавата. Радвам се да чуя, че има човек, който мисли обективно за нещата, а не от теснопартийните си позиции. Защото и тези дела сега се завеждат само и единствено по политически причини. Вече се е случвало България да бъде осъждана за подобен казус от Съда по правата на човека в Страсбург.

Появи се информация, че царят иска 1 млн. евро чрез делото в Страсбург.

Няма такова нещо. Въпросът за обезщетенията се поставя на по-късен етап, когато жалбата бъде приета за основателна. И сумите се преценяват въз основа на вредите, които са настъпили за лицето спрямо този момент, а не към момента на подаване на жалбата. Т.е., колкото повече време минава, толкова по-голямо ще бъде обезщетението, което самият съд ще присъди.